top of page

ИЛЮЗИИТЕ НА ЕДИН ЗАВИСИМ

Механизъм на илюзиите е защитен механизъм с различни проявления, който действа през мисленето на зависимия. За по-ясното му разбиране, феноменът може да се сравни със склонността на децата да подменят реалността с идея да предпазят себе си и психиката си в ситуации, с които нямат достатъчно знания и опит да се справят.

ИЛЮЗИИТЕ НА ЕДИН ЗАВИСИМ

Когато децата попаднат в ситуация, която определят като заплаха от наказание се включват техните инфантилни защитни механизми. Например, когато едно дете е направило беля и се страхува от последствията, най-често казва „Не съм аз“. Или пък спонтанно забравя случката и твърди, че не си я спомня. И това е съвсем реално – детето наистина е забравило ситуацията, защото не иска да бъде наказано.
Често се срещат и ситуации, в които децата използват като извинение за желанията и постъпките си тези на другите. Това също е вид защитен механизъм. Например „Всички имат телефони. Трябва и аз да имам телефон“. Друг защитен механизъм при децата е бягство в фантазията. Измислят си фантазми от рода на „Ох, как не искам да го ям този морков. Сега ако затворя очи и преброя до 10, морковът в чинията ще изчезне и аз не трябва да го ям.“ Защитен механизъм е и бягството от отговорност чрез прехвърляне на отговорността върху другите. „Не съм искал да бягам от час, но еди кой си ме накара…“ Или пък „Госпожата ме е нарочила. Аз си уча, но тя ме пита за разни стари неща.“

Подобно на незрялостта в поведението на децата, болестта зависимост кара зависимия да подменя реалността и да живее в илюзии. Илюзии както за себе си, така и за света наоколо. Зависимите си създават един начин на мислене, който е твърде далеч от реалността, но те силно вярват, че това е истинската реалност.

Първата реакция на всеки зависим, когато някой му каже „Имаш проблем“ е да отрече и да каже, че нищо лошо не е направил. И той наистина си вярва. Той е убеден, че зависимите са хора, които спят по пейките в парка и ровят по кофите за боклук. Разбира се, той не е като тях. Той ходи на работа, подържа ежедневна хигиена и е в сравнително добри отношения с другите.

Една от най-често срещаните илюзии е тази, че когато са употребили, не им личи. Например зависим в хронична фаза отива на работа след сутрешното „подсилено“ кафе. Той е убеден, че с помощта на един-два ментови бонбона или дъвка, никой няма да усети миризмата на алкохол. Подобна илюзия той може да подхранва много дълго време без да си дава сметка, че хората отдавна усещат и забелязват как не успява да се концентрира и да се справя с ежедневните си работни задачи. Външният вид, погледът и цялостното му излъчване подсказват на всички, че нашият герой има проблем с алкохол.

Друга проява на илюзиите на зависимия е избирателната памет. Зависимият помни, че купонът е бил страхотен, но не помни какво е правил под въздействието на алкохола. Той наистина вярва, че няма такова нещо. Нещо повече – дори отрича, когато някой му разкаже какво са е случило. И подценява последиците. Самоубеждава се, че не може да се изложил чак толкова. Проява на механизма на илюзиите е и това, че зависимия много често не чува и не вижда това, което не иска да чуе и да види.

Подобно на децата, зависимите също си създават магически практики и ритуали. Например, че ако пият по определен начин, няма да се напият.
Магичните практики и ритуали са особено характерни за хазартно зависимите. Например пациент в центъра разказва как всяка сутрин става от различна страна на леглото. Така той проверявал късмета си. Когато излизал от дома си, той минавал по точно определен път, избягвал да среща определени хора или обличал определена дреха. Причината за всичко това е, че зависимите гледат на себе си и на света по различен, изкривяващ реалността начин.

За какво служи на зависимия този механизъм на илюзиите?
Ако на децата служи за справяне със ситуации, в които още не са се научили да се справят качествено, при зависимите всички тези илюзии служат за защита на употребата, на играта т.е. на зависимостта.
Важно е да се знае, че този болестен механизъм на зависимостта се запазва дори след началото на лечението. Затова е прието да се казва, че лечението започва с влизането в клиниката, но не приключва с нейното напускане. Това е така, защото начинът на мислене и поведение трябва да се промени в дългосрочен план. Човек трябва да се научи как да открива своите илюзии и как да коригира мислите и поведението си – така както би го направил един човек в независимост.

Обичайно проблемът на зависимите се забелязва първо от близките. Самите зависими не го осъзнават. И това е най-притеснителното тъй като не осъзнавайки проблема, зависимият не може да се справи с него. Могат да минат месеци и години на подценяване на проблема - време, през което той се задълбочава. Процесът е необратим и това може да доведе до сериозни физически увреждания и дори до преждевременна смърт.

За съжаление с прогресирането на болестта, зависимият променя и своята личност. Ако например за него е обичайно да е честен и открит с хората, с времето той започва да хитрува, да лъже и да се самоизолира. Това е така тъй като илюзиите потискат нормалните етични правила и задръжки и зависимият започва да своеволничи.

Препоръчително е след интензивна терапия за спиране на употребата или залагането, зависимият да продължи работа с терапевт за личностово развитие, за да разбере повече за себе си и за това какъв иска да бъде. Най-важното в терапията е човек да се научи да открива своите илюзии и да не се подвежда по тях.

Зависимият си остава зависим до края на живота. Винаги съществува риск болестта да се върне и затова е изключително важно човекът да продължи да се самонаблюдава. Много е наивно да се твърди, че зависимият се е променил след няколко седмици лечение, защото промяната само е започнала.
Механизмът на илюзиите може да се задейства отново след година, две и повече. Най-често срещаната илюзия при терапевтирани отказали употребата/играта е самозаблудата, че след време могат отново да употребяват/залагат.
Това подхлъзване е особено опасно тъй като рано или късно връща зависимия към употреба/игра. Дори и еднократната употреба на алкохол например, подсеща мозъка за веществото. Същевременно се задейства и механизма на илюзиите, че "ето, нищо страшно не се случи". За съжаление, всеки следващ опит е свързан с повишаване на риска от следващ запой.

Когато пациентът излезе от основно лечение в клиника, той ще забелязва всичко, което би могло да го върне в употреба. В първите дни и месеци ще забелязва какъв алкохол се предлага по магазините, какво се рекламира, кой какъв алкохол купува и употребява - предизвикателствата ще са навсякъде около него.
Но с течение на времето се случва така, че зависимият все по-малко ще обръща внимание на това, което е свързано с употреба. За това се изисква време и поддържане на знанията и уменията, които е придобил по време на терапията. В този смисъл терапията и своеобразно училище, защото в нея човек се научава как отново да функционира нормално.

Източник: Фондация "За един чист живот"
Снимка: Pexels

bottom of page